Начало Актуално Честване на 173-та годишнина от рождението на Христо Ботев в Пловдив

Честване на 173-та годишнина от рождението на Христо Ботев в Пловдив

12 13

С полагане на венци и цветя, днес в Пловдив бе чествана 173-та годишнина от рождението на Христо Ботев. Ритуалът пред паметника на поета-революционер в Цар Симеоновата градина се организира традиционно от Община Пловдив, като част от календара на културните събития на града, с участието на почетни формирования от Пловдивския гарнизон – Военен духов оркестър, представителен взвод и венценосци.

Председателката на Народното събрание Цвета Караянчева бе официален гост на честването, като преди това тя присъства на водосвета на бойните знамена  на Богоявление в Пловдив пред църквата „Св. Богородица“. След този ритуал, отслужен от пловдивския митрополит Николай, започна литийно шествие към Марица, където по-късно беше хвърлен Богоявленския кръст, в близост до Водната палата.

На церемонията присъстваха също Кметът на Община Пловдив Здравко Димитров, Народните представители Георги Търновалийски и Теодора Халачева, Областният управител на област Пловдив Дани Каназирева, Председателят на ОбС-  Пловдив инж.Александър Държиков, генерал-майор Явор Матеев – командир на „Съвместното командване на специалните операции“, заместник-кметовете Пламен Панов, Йордан Ставрев, кметовете на район „Централен“ Георги Стаменов, на район „Тракия“ Костадин Димитров, на „Западен“ Димитър Колев, на „Северен“ Стоян Алексиев, общински съветници, директори на общински предприятия, представители на ПФК „Ботев“ Пловдив, на юношеския отбор и фенклуба на отбора,  на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, представители на общинската администрация, политически партии и обществени организации, медии и граждани. Присъства и легендарният треньор на Ботев от миналото Иван Занев – Заната, който поднесе и цветя на паметника.

Словото за делото и живота на великия българин бе произнесено от доц. д-р Тодор Радев – преподавател в Катедра „История и археология“ към Философско-историческия факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Водещ бе Златко Павлов, който откри честването с рецитация на „Борба“ от Христо Ботев.

 

 Вижте пълния текст на словото на доц. д-р Тодор Радев:

 

СИМВОЛЪТ ХРИСТО БОТЕВ ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ

Тодор Радев

Да се мисли, пише и говори с пълна откровеност за Христо Ботев е върховно интелектуално изпитание. Този базисен за просветеното съзнание проблем сякаш не съществува за шаблонната фразеология, натруфила казионните мероприятия, посветени на великото Ботево безсмъртие. Зад помпозните минали и настоящи ораторски напъни от най-левия до най-десния политически полюс прозира безскрупулната амбиция да се получи както обществена инициация за упражняваната власт, така и илюзорна Ботева индулгенция за уж неизбежно съпътстващите я грехове. Това публично лицемерие видимо е опротивяло на нашето младо гражданско общество, търсещо в националните символи спасително упование за българското бъдеще. И ако в душите ни е останала поне частица неподправена човешка съвест, пред строгия взор на Ботевия паметник сме длъжни да бъдем до болка искрени за нашето настояще и отговорни за бъдещето на българската нация. Всеки друг подход, дори да не подозира грозящата го опасност, е безнадеждно осъден да попадне под гилотината на Ботевия публицистичен сарказъм с клеймото на „смешен плач“.

Издигането на Ботев в пантеона на българската историческа памет не става изведнъж. Основополагащ тласък в тази посока е предприет едва 10 години след Освобождението чрез две публикации в края на 1888 г. Това са Захари-Стояновият „Опит за биография“ на Христо Ботев и рецензията на Стоян Заимов за тази книга. Ботевата канонизация като национален герой се сблъсква със съпротивата на консервативно настроените представители на Българското книжовно дружество (бъдещата БАН). Главен мотив за облечения с „академични“ аргументи негативизъм са както бурните младежки години на радикалния революционер, така и Ботевият идеен и практически принос за т. нар. „несвоевременно“ възстановяване на българската държава. Непопулярната консервативна теза стъпва върху известната еволюционна теория за неосъщественото отлагане на нашето Освобождение за па-подходящ исторически момент, когато проектираната нова българска държава евентуално би се появила на политическата карта на Европа без кървавата голгота, предизвикана от Априлското въстание. Оценъчният антагонизъм по въпроса за Ботевия принос за Освобождението е и начална форма на продължаващите до наше време опити за идейно присвояване на епохата на Възраждането, обозначавано от взаимно изключващи се политически платформи като „най-българското време“. В този контекст най-убедителна е формулираната още от Захари Стоянов и Стоян Заимов обосновка за Ботевата социална канонизация. Защото безспорно заплатите на всички служители в държавните институции на Нова България (включително тези в Българското книжовно дружество) са символно белязани с кръвта на революционерите-мъченици от Ботев тип.

Според символичния смисъл на знаменитата Ботева статия „Народът вчера, днес и утре“ изблик на оформилата се „вчера“ обществена съвест е появата на първите паметници на Христо Ботев и Васил Левски – съответно във Враца през 1890 г. и в София през 1895 г. Неслучайно техните постаменти са близо до лобните места на двамата велики българи. Първите паметници компенсират липсата на гробове, където признателните поколения да почитат паметта на обезсмъртените герои. Същевременно тези монументи изпълняват и функцията на особена социална компенсация на чувството за колективна вина за тяхната героико-мъченическа смърт. Окончателната канонизация като национални герои и на Ботев, и на Левски „вчера“ закономерно става в годините след Първата световна война, когато нашата поствъзрожденска националнообединителна кауза претърпява катастрофално поражение. Българското общественото съзнание ги издига като метафизична алтернатива на провалилата се политическа класа. Тогава именно Христо Ботев, приживе известен със своя анархизъм, утопичен социализъм и народнически радикализъм се превръща в символен пряпорец както на лявото комунистическо движение, така на десните националисти.

През „вчерашното“ време на тоталитарния социализъм символът Христо Ботев закономерно е включен в пропагандната машина на партията-държава. Славословен като гениален предтеча на реалния социализъм, той е изтъкван и като архаичен пророк на бъдещия комунистически строй. Официалната държавна идеология дори се опитва да наложи на историческата наука и целокупната хуманитаристика да аргументират предимството на „социалиста“ Ботев пред недостатъчно образования Левски. Въпреки мощта на тоталитарната държава това неестествено противопоставяне на Христо Ботев и Васил Левски е обречено на идеологически провал. Защото двамата възрожденски националреволюционери вече са белязани с обществения ореол на еднотипни безсмъртни национални герои. Нещо повече – реалността показва, че и Ботев, и Левски имат еднакъв мистичен потенциал да бъдат вградени в евентуално дисидентско знаме на потъпканата свобода.

Във всекидневния ритъм на тревожното „днес“ символът Христо Ботев отново е актуална идейна алтернатива на както нашата, така и на световната „политическа зима“. Това не се дължи само на Ботевия поетичен гений, убеждаващ категорично, че „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Друга съществена причина за феномена Ботев е неговият посмъртен завет към българската младеж да бъде готова за велика саможертва за свободата на своята нация. Свобода, мислена като справедливо социално устройство на българската държава и като достойно положение на нашата национална общност сред другите държавни нации, съставляващи европейската християнска цивилизация.

Мислейки за нашето национално „утре“ пред Ботевия проницателен взор от паметника можем наистина да почувстваме, че сме попаднали на подходящото място, ако се усещаме като обект на неговите публицистични послания, отправени към „тези, които нямат талант да търпят“. Защото възрожденските млади емигранти нямаха за основна цел успешен бизнес и по-добър жизнен стандарт в чужбина, бягайки от българската орис. Тогавашната млада българска кръв от Ботевски тип емигрира не заради успешна чужбинска реализация и безметежно потребителско битие, а за да подготви саможертвен поход за освобождение на Отечеството. Ботевият анализ на „политическата зима“ отново е актуален, защото пред очите ни е реалният факт, че „светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях“. Затова в предстоящото „утре“ на футуристичния сблъсък между нациите и обезличаващата ги псевдокултура на глобализационния процес символът Христо Ботев е призван да бъде непревземаема крепост и в защитата на нашата национална идентичност, и в общочовешката борба срещу опасността от глобален „край на историята“.

820 total views, 3 views today