07.06.2022
Обичаните поети представят съвместния си бестселър „Абсурдни времена“
В рамките на тазгодишното издание на „Пловдив чете“ обичаните поети Маргарита Петкова и Добромир Банев ще представят съвместния си бестселър „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ (изд. „Персей“). Срещата с двамата автори ще се състои на 18 юни, събота, от 14.00 часа в Културен център „Тракарт“ (подлез „Археологически“).
Това е съвсем нова книга, основа на която са двете томчета „Абсурдни времена“. Преди десетина години те бяха в челото на топлистите за бестселъри в продължение на месеци. Новото издание не само събира стиховете от двата предишни тома, но и включва нови, непубликувани досега стихове, останали извън предишните издания заради свян или ненужни морални задръжки. Двамата изключителни поети могат да пишат за любовта и интелигентно-пиперливо-
Лирическите герои в „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ бясно препускат през любовта, на която всички ние сме съпричастни в настоящото абсурдно време. Поетичният диалог следва собствен логичен сюжет, което стана повод да бъде поставен на голямата театрална сцена с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. Едноименният спектакъл обиколи българските градове и продължава да се играе и днес при огромен успех.
В стиховете си Маргарита Петкова и Добромир Банев заявяват, че времената винаги са абсурдни, затова любовта е вечна. В поетичен диалог са показани всичките състояния на любовта – влюбване, страст, ревност към минали любими, недоверие, заядливост, летене в небесата на крилете на любовта….
В книгата припознаваме себе си такива, каквито сме се чувствали някога, или такива, каквито мечтаем да бъдем в компанията на човека до себе си. Егоизмът често надделява, но мисълта за любимите бързо ни отрезвява. Недоволството е непрестанен спътник, но споделената бутилка вино ни кара да погледнем към утрешния ден с нова надежда. Ревността ни погубва, но остава сигурен начин да заявим своята любов пред света. Скандали и целувки се редуват като дни, в които нищо няма да се повтори, или поне не по същия начин. Когато сме влюбени, ние сме образи от картини на Дега и Климт. Сцените от минало и настояще са като във филм, за който би завидял самият Тарантино.
Животът ни е психодиспансер, където намираме онзи, с когото „по лудост си приличаме“, за да упражним изконното си право да обичаме и да бъдем обичани. И за това никой не може да ни сочи с пръст. Единствено нашето легло може да ни съди. В името на любовта, която остава завинаги, независимо колко е позволила да вземем от нея.
Тя:
Горчив е залъкът несподелен.
И глътка вино не лекува тягост.
Защо се закачи така за мен?
Познаеш ли ме – по-добре да бягаш!
Държиш се мъжки. Как да отрека –
вечерята е хубава. И филмът.
Случайно се докосваме с ръка
и самотата става по-интимна.
По-непосилна става. Всеки сам
от себе си се мъчи да избяга.
Какво да споделим? С теб грам по грам
раздали сме се. Шапки на тояга.
Сипи си още вино. И мълчи.
Щом свърши филмът по роман на Гришам,
ме целуни за „лека нощ“. С очи!
Останалото – утре ще напишеш.
Той:
Бъди досадна. Нагла като студ.
Изисквай повече, това не стига.
За да ме имаш, трябва да съм луд!
От обич трябва да ми се повдига!
Измъчвай ме с горчиви имена.
Наричай ме глупак, животно, демон…
Живеем с теб в абсурдни времена.
Прегръщай ме. Все още е студено.
Бъди нахална. Всеки твой протест
и всеки упрек твой е път към мене…
Да си взискателна, е просто жест –
аз трябва да съм твой. И на колене.
Тя:
Със Тарантино чух се току-що.
Чак толкоз луди го е страх да снима.
Разбирам го. И аз не знам защо
се вкарваме напразно в разни филми.
Тъй дълго не дочаквахме Годо,
че той накрая полудя от чакане.
Налей ми пълна чаша със бордо –
дъха ти пия на ръба на мрака!
Познавах предостатъчно мъже.
В библейски смисъл. И във прав. Все тая.
Но никой не ме върза със въже
за къщата и печката. Да знаеш.
Ще искам всичко, за да ми дадеш
дори това, което още нямаш.
Обичам как целуваш – тънка свещ
така се стапя в допира на пламъка.
Не вая стих. Летя през куп за грош
към теб с най-тривиални лесни рими.
И щом припадне пролетната нощ –
най-меката постеля постели ми,
с най-меките стени ме обгради
и нека никой в стаята не влиза.
Недей мисли за после и преди –
смъкни ми усмирителната риза!
Той:
Ти водиш винаги. Това е факт.
За мен е радост и е чест голяма!
Получа ли от щастие инфаркт,
не го превръщай, моля те, във драма!
Летиш към мен – стрела или куршум –
аз, както казах, чакам си разстрела!
Крещя „обичам те“, пак вдигам шум –
в желанието стигаме предела.
Това изящно наше общество
за друг вратата хлопнала е вече…
Денят преваля. Идва тържество.
Ще пием по едно и тази вечер.
Така че да се взимаме в ръце!
По време на любов е като в чума.
Далеч от мен, си цялата лице,
и тяло си, и мисъл си, и дума.
Един до друг, така го виждам аз.
Forever, baby! Казах ти го вече.
Отново вдигам шум. Крещя без глас.
Един до друг! Какво, че си далече?
2,130 total views, no views today
