16.01.2024
На днешния ден 16 януари се навършват 146 години от Освобождението на Пловдив от османско иго. На тази дата през 1878г. започва свободният летопис на Пловдив. Днес пред паметника на Душо Хаджидеков в Цар Симеоновата градина се състоя възпоменателно честване, което се организира от Община Пловдив като част от Културния календар на града.
Мястото на провеждане през настоящата година бе променено заради ремонта на Дондуковата градина, в която е ситуиран паметникът на Капитан Бураго и където традиционно се отбелязва тази важна за града, годишнина. Съдбата отрежда мисията на освободител на Пловдив на Капитан Александър Петрович Бураго, който с 63-ма драгуни навлиза в града от запад, използва изненадата и завзема централната част. Заедно с въоръжените отряди от българи, превзема железопътната станция и започва прочистването на кварталите от черкезите. В навечерието на Освобождението, башибозуците бягайки от Пловдив извеждат от затвора „Таш капия“ и зверски разсичат 123-ма българи в близост до воденицата в местността Остромила. Един от тях е и Душо Хаджидеков – заслужил деец на революцията, пламенен родолюбец, дарител за народна просвета, съратник на Левски, участник в Априлското въстание, пред чийто паметник се състоя отбелязването на годишнината.
Слово по повод 146 години от Освобождението на Пловдив произнесе д-р Стефан Шивачев – историк, дългогодишен директор на Регионалния исторически музей в Пловдив. Водещ бе актьорът от Драматичен театър Пловдив - Троян Гогов.
Във възпоменателната церемония, включваща полагане на венци и цветя на паметника на Душо Хаджидеков участваха почетна рота, венценосци, военен духов оркестър, представители на комитет „Родолюбие“ и на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва от Пловдив.
Строят прие генерал-майор Явор Матеев – командир на „Съвместното командване на специалните операции“ и командир на пловдивския гарнизон. На възпоменателното честване присъстваха Кметът на Община Пловдив – Костадин Димитров, Областният управител на област Пловдив – д-р инж. Илия Зюмбилев, генерал-майор Явор Матеев – командир на „Съвместното командване на специалните операции“ и командир на пловдивския гарнизон, Атанас Узунов - председател на Общински съвет – Пловдив, Пламен Панов – заместник-кмет „Култура, археология и туризъм“, Ангел Славов – заместник-кмет “Обществен ред и сигурност”, Николай Бухалов – заместник-кмет “Спорт, младежки дейности и социална политика”, кметовете на шестте района , Джузепе Де Франческо - почетен консул на Италия в Пловдив, общински съветници, Борислав Стаматов – обществен посредник на община Пловдив, представители на общинската и районните администрации, политически партии, обществени организации, медии и граждани.
Церемонията завърши с едноминутно мълчание с падане на колене, изпълнение на Химна на Република България и “Ботев Марш”.
Вижте пълния текст на словото на д-р Стефан Шивачев:
Уважаеми господин Кмет на Пловдив,
Господин Областен управител,
Господа народни представители, заместник- кметове и общински съветници,
Уважаеми офицери и войници, дами и господа български родолюбци, които всяка година на този ден сте пред паметниците на признателността,
Отново е 16 януари, забележителна дата в историята на нашия град. Отново сме изправени пред паметник свързан с освобождението на Пловдив. Реконструкцията на Дондуковата градина промени локацията на честването и това е поводът днес словото ми да прозвучи по-различно от традиционните словоизлияния на този ден. Но причината е, че ние историците трябва да кажем или по-скоро да повтаряме истината за тези събития преди 146 години. Това е повелята на нашата съвест.
Разбира се и днес на първо място трябва да изкажем своята благодарност към воините от руската армия, чеда на руския, белоруския, украинския, полския, финландския, грузинския и другите народи на огромната империя. Те донасят на щиковете си свободата на изстрадалия пет века своята мечта за възстановяване на държавата, български народ. Едно от най-ценните качества е признателността. И тук в Пловдив тя е засвидетелствана през всичките тези години. С открития през 1881 г. Руски паметник на Бунарджика – първи в освободените български земи; с изградения в памет на освободителите храм „Свети Свети Кирил и Методий“, с паметника на капитан Бураго и могилите на местата на сраженията около Пловдив. През 30-те години на 20 век Пловдивската община събира в общи паметници костите на погребаните опълченци и на загиналите руски воини. Не на последно място са ежегодните чествания на 16 януари и 3 март.
Но днес, пред паметника на този пловдивски учител, дарил приживе богатството си за образованието в нашия град, арестуван след Априлското въстание, претърпял нечувани мъки в затвора и зверски заклан от турците в ранните часове на първия свободен, пред паметта на десетките хиляди български жертви, трябва да кажем истината.
В страшните часове на паметната нощ на 15 срещу 16 януари 1878 г. е поставена на карта съдбата на най-големия град в българските земи. По тепетата и моста на Марица горят пламъци, ударено от снаряд рухва кубето на църквата „Свети Георги“, банди черкези и башибозуци обикалят християнските махали, готови да палят и грабят. Дълги години повтаряхме приказката за вихрения набег на тези 63-ма кавалеристи от отряда на капитан Бураго, които прогонват многохилядната армия и самия Сюлейман паша. Но истината е, че в подножието на Трихълмието те се обединяват с отрядите от стотици младежи от християнските махали, въоръжени с осигурените пушки от френския вицеконсул Емил Боасе и началника на железопътната гара в Пловдив Анри Батюс.
В тази страшна нощ, безсилни в злобата си на победени воини, турците извеждат 123-ма българи от затвора Таш капия и ги избиват зверски в местността Остромила, тогава на 2 километра южно от Пловдив. Обикновено споменаваме името на Душо Хаджидеков, но заедно с него са стотината карловци – цветът на българската общност в подбалканския град. В една юлска нощ на предната 1877 г. те са изведени от ограбените си домове и навързани с робски синджири докарани в затвора в Пловдив. За да намерят смъртта си в тази безлюдна местност.
Но причината за тяхната жертва е другаде. Причината е в „необмисленото“, меко казано, навлизане на отряда на генерал Гурко в южнобългарските земи, което граничи с авантюра. Неясно защо, срещу четиридесетхилядната елитна армия на Сюлейман паша, той оставя само опълченските дружини да защитават Стара Загора. Следствието – унищожението на цветущия тракийски град и избиването на осемнадесет хилядното му население. И когато отрядът на генерал Гурко вече се изтегля към билото на Стара планина, той изпраща трийсетина казаци в Подбалканската долина, с призив българите да се вдигнат в помощ на руските войски. В Сопот те възстават с оръжие в ръка и с гордост се обявяват за част от освободителната армия. Но оставени сами срещу редовната армия и башибозук, са подложени на огън и сеч. Камък върху камък не остава от българските градове Калофер и Сопот, хиляди са избити в бягството им през Балкана и в българските села по Средна гора.
И отново българските опълченски дружини трябва да спасяват честта на генерал Гурко в паметните боеве на Шипка през август 1877г. Отново той оставя българите срещу страшната армия на Сюлейман, а незнайно защо с основните си сили е на прохода Хаинбоаз. Историците сме длъжни да кажем истината и за Българското опълчение. Създадено с охранителни функции за тиловите обози на руската армия, то се покрива със слава в най-кръвопролитните боеве при Стара Загора, Шипка и Шейново. „Без някакви големи военни традиции, без значителна и систематизирана военна подготовка българските опълченци се бият по-добре от руските войски“ – цитирам професор Светлозар Елдъров.
Да, наистина, в битката за Пловдив не участват опълченски дружини, но по същото време те разгромяват армията на Вейсел паша при Шейново и откриват пътя към Одрин и Цариград.
Всичко това развенчава „мита“ – че ние българите сме получили свободата си „даром“. Това беше внушавано системно и тенденциозно от чужди и наши недоброжелатели. Освобождението на сърби и гърци, да не говорим за румънците, също е резултат на военната активност на Русия. „Цената на войната“ е изплатена от нашите предци. Това с особена сила се отнася за периода на т. нар. Временно руско управление, като общата сума на финансовите задължения на българите към „освободителите“ се равнява на … 32 тона злато, според изследване на професор Пламен Павлов.
Тези истини не бива да забравяме. Защото и последната седмица сме свидетели на поредните атаки на платени чужди агенти. Когато българското правителство е осигурило стотици хиляди лева за реставрация на паметника на Шипка, те нагло повтарят до втръсване, че това е поредния случай на българска неблагодарност и паметникът ще бъде унищожен… Нека им напомним, че този паметник е построен с волните пожертвувания на българския народ.
Няма да престанем да повтаряме, че ние българите сме достойни за своето освобождение. Нашата свобода се ражда в пепелищата на 1876 година. Истинската причина за Руско-турската война е безпримерния подвиг и саможертва по време на Априлското въстание и в онези простички думи на българските знамена „Свобода или смърт“. Русия воюва, за да принуди Османската империя да изпълни решението на Великите сили в Цариград от есента на 1876 г. за възстановяване на българската държава. В противен случай ще загуби градения в продължение на столетие авторитет сред балканските славяни. Ние сме признателни за помощта за освобождението и възстановяването на българската държава, но трябва веднъж завинаги да се отърсим от илюзиите и наслоените клишета. Повече от век ни се натрапваха митовете за „200 000 руски жертви за освобождението на България“. При положение, че Дунавската руска армия през войната не наброява и 180 000 войници. А последните изследвания доказаха, че жертвите на руската армия са малко над 24 000. Напълно съизмерими с броя на избитите българи. Свободата не идва даром. Тя е заплатена с кръвта на най-достойните. Руско-турската война е най-яркият резултат на българската национална революция.
Но по важното е днес, пред този паметник, да припомним, че Освобождението е едно ново начало в историческото развитие на нашия град и държава. Защото никой тогава не вярва в държавнотворческите способности на българите. Съратниците на Душо Хаджидеков от пловдивската възрожденска община, читалище и образователно дело поемат съдбините на града. Само месец след 16 януари 1878 г. в Пловдив е възродено общинското самоуправление начело с Костаки Пеев. Три месеца по късно тук е създадено първото индустриално предприятие на нова България – преместената от Виена печатница на Христо Г. Данов, където започва да се печата първото новобългарско общонационално издание – вестник „Марица“; в Хаджидековото Светотроическо училище започват занятията на първото в България военно училище. Година по късно Пловдив вече е столица на Източна Румелия, на мястото на старо турско гробище се създава първата в България обществена градина, приет е закон, който задължава във всяко село, махала или квартал, където има поне 20 деца, държавата да построи училищна сграда и осигури учители. През 1884 г. Емил де Лавеле ще напише за Пловдив:
„Тук държавният глава се задоволява с една стара къща, а двете нови сгради са предназначени за по-високото образование на момчетата и момичетата. Човек би помислил, че се намира в Североамериканските щати“.
След Освобождението опълченските дружини прерастват в полковете на младата армия, която през 1885 г. в защита на своето Съединение, разгромява обучаваната пет десетилетия от руски инструктори сръбска армия. В началото на новия 20 век Пловдив е вече индустриален център, а светът говори за Българското икономическо чудо.
И днес пред този паметник с гордост можем да кажем. Бог да прости загиналите за освобождението на България. Вечна памет на нашите предци, които вградиха своя живот в основите на свободното развитие на нашия град.
Д-р Стефан Шивачев
4,466 total views, no views today
