„Растящи болки“ – анализ на Тони Барбър
„Градовете на континента продължават да се борят с интеграцията на древното и модерното, както и с етническо напрежение, свързано с миграция“, пише Тони Барбър.
От Ним до Неапол, от Аахен до Атина модерните градове на Европа са горди пазители на необикновеното културно и архитектурно наследство, идващо от древните Гърци, Римляни и Средновековния свят. И все пак, нищо не е било подготвило строителните войски на българската комунистическа армия за това, което са открили в Пловдив – вторият град на страната, когато са започнали издълбаването на хълм, за да се разшири общинско спортно игрище.
То не е било нищо по-малко от най-перфектно запазеният римски амфитеатър в Европа, датиращ от 2-ри век след новата ера; ера, когато там не е имало южни славяни в региона, още повече комунисти, и Пловдив се е наричал Филипополис.
От късните 60-те археолози са правили повече и повече открития в Пловдив, като са изравяли съкровища от римско, тракийско и отоманско време. Но само сега, след влизането на България в ЕС през 2007, Пловдив може да използва финансовите ресурси и капацитет за планиране, които са нужни, за да се интегрират консервационни проекти, заедно с отчайващо нужната модернизация на града с население от 340 000 души.
Подобни предизвикателства срещат и общинските власти в Лондон, Рим и други европейски градове с древен корен, докато освобождават земя за жилища, офиси и транспортна инфраструктура. В сравнение с Пловдив обаче тези градове се къпят в богатство.
Градското възстановяване на Пловдив се дължи почти изцяло на внимателно оценени финансови грантове от ЕС, под формата на регионална помощ и такива от други международни спонсори, включително правителствата на Исландия, Япония, Норвегия и Швейцария.
Работата продължава, но текущите резултати са впечатляващи. Освен амфитеатъра, архитектурните богатства на Пловдив са толкова дълбоко заровени и гъсто наситени, че планиращи и инженери са съставили приковаващата идея за създаването на система от подземни, приличащи на музеи пространства, които лежат директно под оживена пешеходна търговска улица и са лесно достъпни за хората. Сред най атрактивните места са Културен център „Трак арт“, който се слави с величествена колекция от древни подови мозайки и е използван за задушевни джаз концерти през вечерите.
Неоспоримо е обаче, че има какво да се желае все още от общото качество на живот в Пловдив. Средните доходи са ниси, а по-голямата част от жилищния фонд е „немощна“. Според проучване, публикувано от Европейската агенция за околна среда, градът е втори по замърсяване на въздуха в ЕС след Перник – по-малък град на 180 км на запад.
По начало тези проблеми са наследство от комунистическата ера. Те биха били разпознати веднага от всеки един пост-комунистически политик или бизнесмен в Краков – вторият град на Полша; Краков въплъщава славата и грацията на централния европейски ренесанс, но е и започнал да страда от изключително високи нива на замърсяване по време на ерата на вятърничавата комунистическа индустриализация.
Пловдив и Краков се различават обаче от други европейски градове по това, че тяхната административна и социална постройка изглежда е по-малко притисната от бързо променящите се популационни профили. И в Западна, и Източна Европа много градски квартали кипят от конкуренция за работа, жилища, образование и благоденствие между по-бедните местни граждани и конкурентноспособните скоро нанесли се граждани – някои от земите на изчезналите вече европейски империи.
Такова напрежение бе „запалено“ през октомври в Бирульово – един от най-зле развитите икономически предградия на Москва. Това се случи след убийството на 25-годишен етнически руснак, извършено от нападател, описан от приятелката на жертвата като приличащ на кавказец. Убийството отприщи бунт, в който стотици руснаци потрошиха големия склад за зеленчуци – съоръжение, което назначава многобройни работници от регионите на бившия Съветски съюз – Каквазки и Централна Азия.
Инцидентите подчертават много от икономическите, социалните и политически болести на съвременна Москва. Според Иля Будраитскис- московски историк и културен активист, нерегистрираните преселници от Кавказкия регион, Централна Азия и Югоизточна Азия, наброяват 1 -2 милиона от 15-милионната руската столица.
„Те са включени във всички сектори на градската икономика – строителство, жилищна инфраструктура, транспорт, продажби и цялостна търговия“ – написа той в анализ за интернет страницата LeftEast.
Бирульово, където много от преселниците живеят и работят, се намира далеч от централна Москва, няма метро и страда от природна деградация и лошо качество на жилищата. Алкохолизмът и злоупотребата с наркотици са широко разпространени. Според думите на Будраитскис, „целият квартал прилича на гето, където преселниците и маргинализираните местни жители са събирали недоволство един към друг“.
Ситуацията изисква бързи мерки, които да интегрират преселниците по- ефективно в местната общност и да канализират част от просперитета на централна Москва към Бирульово. За съжаление идеална възможност да се представят подобни аргументи беше погубена по време на тазгодишните кампании за кметска избори в Москва.
Сергей Собянин, прокремълският кандидат и евентуален победител, обвини изцяло преселниците за икономическите и етнически проблеми. Но това направи и Алексеи Навални – представител на демократическата опозиция спрямо Владимир Путин, но пък и рязък руски националист.
На отсрещния бряг на Европа инициативи на общинските власти и граждански групи в Дъблин дават обещаващ, но не изцяло успешен пример за това, как да се опитомят родните предразсъдъците. Общинският съвет на ирландската столица води антирасистка кампания, използвайки транспортната система всяка година от 2010 насам; подкрепя и ежегодни културни фестивали, които прегръщат многообразието, като Китайската Нова Година, Дивали и Хинди Фестивал на Светлината.
Такива действия се отнасят към изненадващия 143 % растеж в не-местната популация на Ирландия – от 224 000 през 2002 до 544 000 през 2011 г. или около 1 на всеки 8 от общия брой жители на Ирландия.
Повече от 100 различни националности живеят сега в столицата, а възмущението, с което много граждани на Дъблин отговориха към един расистки инцидент, дава основания за оптимизъм.
Той включва Уна-Мин Канава - жена родена във Виетнам, която е била осиновена в Ирландия като бебе и владее перфектен ирландски и английски, а сега работи като журналист и блогър.
След като група момчета тийнейджъри я обидили и я наплюли тя написа за The Irish Times: „Това не е далеч първият път, в който съм била тормозена на расова основа…. Не вярвам, че Ирландия е расистко общество, но расисти живеят сред нас.“ Нейната статия даде израз на срам, подкрепа и симпатия сред коментарите в мрежата.
Както в Дъблин, финансовата криза и рецесията от последните 5 години са „потопили“ южния испански град Севиля в редица проблеми, включващи обществата от преселници, за които градът е била слабо подготвен.
В двата града, сриването на строителната индустрия и тази за недвижими имоти, както и част от банковия сектор, остави преселниците без работа и застраши тяхната способност да плащат наеми и ипотеки; отвори спад в плащането на данъци, което пък плаща за градските услуги.
В Севиля, където римляни, мароканци и боливийци формират най-големите преселнически групи, хиляди са потънали в скрито съществуване, без официални документи, което увеличава тяхната уязвимост.
Въпреки, че няма скорошен инцидент в Севиля, който да се сравнява с бунта в предградието на Москва, недокументираният статус на преселниците във всеки град показва как някои предизвикателства за градските политики са общи за Изтока и Запада. Същото се отнася и за борбата за почистване на въздуха, който гражданите дишат; също така и за опита да се синтезира архитектурната консервация с изискването за модерен живот за континент, който все още търси своята единност.
5,464 total views, no views today
